Това лято решихме да се върнем обратно на Иракли. След повече от 20 години. Ей така, за да го видим, да посетим любимите си места и да се почувстваме отново деца. Направихме го разбира се заедно- две сестри, прекарали най- хубавите си лета на това място.
Много приятели, които са го посещавали наскоро ни предупредиха, че не е същото както си го спомняме, че има много хора, че е построен хотел в единия му край. Всичко това ми звучеше сюрреалистично защото в съзнанието ми това е място, което много малко хора знаеха и посещаваха. Все едно някаква дупка във времето и пространството, която не може, няма как да бъде докосната от съвременната лудост. Въпреки това се бях подготвила за картинка, различна от тази в спомените ми.
Използвахме за база Обзор, където спахме в уютното хотелче на наша приятелка – хотел Корал.
Тръгнахме към Иракли и още по пътя осъзнахме, че доста неща са се променили. Не можехме дори да открием отбивката, по която се стигаше до нашите места за къмпингуване. Затова свихме по тази, по която видяхме най-много коли и в крайна сметка се оказахме в една доста оживена част с палатки направо на пътя, а после и на пясъка. Когато се добрахме до плажа обаче и хората, и колите останаха зад гърба ни, пак го усетих. Онова нереално място- много красиво, малко сурово- късче море, каквото досега не съм виждала. Морето си беше останало същото- с вълните, които се разбиват в плиткото и в които се блъскаш пищейки на воля.
Използвахме за база Обзор, където спахме в уютното хотелче на наша приятелка – хотел Корал.
Тръгнахме към Иракли и още по пътя осъзнахме, че доста неща са се променили. Не можехме дори да открием отбивката, по която се стигаше до нашите места за къмпингуване. Затова свихме по тази, по която видяхме най-много коли и в крайна сметка се оказахме в една доста оживена част с палатки направо на пътя, а после и на пясъка. Когато се добрахме до плажа обаче и хората, и колите останаха зад гърба ни, пак го усетих. Онова нереално място- много красиво, малко сурово- късче море, каквото досега не съм виждала. Морето си беше останало същото- с вълните, които се разбиват в плиткото и в които се блъскаш пищейки на воля.
От плажа успяхме да познаем и нашата пътека- доста разбита, свлачена от дъждовете, но отвеждаща до всички онези места, където сме летували. На всички тях и сега имаше опънати палатки, което всъщност ме радва, защото именно тези хора са запазили мястото живо. Просторната поляна вече не е поляна, а обрасла горичка, от която морето не се вижда. Не е същото и не би могло да бъде- но най- вече защото природата си е взела своето, поляните са обрасли, пътеките се рушат, но поне не са хората и строежите това, което са го променили.
Когато си тръгвахме просто се обърнах назад и си помислих, че Иракли ни е малко сърдит- задето го изоставихме, задето не сме се връщали. Но това късче море ще живее винаги в мен и му благодаря, че ни разкри тайните си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар