На Бузлуджа: да помниш или да забравиш? | Photo Stories

Това не е разказ за паметника Бузлуджа, не е и политически текст. Не ми е важно кой и защо е построил този паметник, каква е била идеологията му и какво е искал да докаже. Не търся и кой го е разрушил или не е положил грижи да го запази, дали е бил прав или е сбъркал.

Сигурно знаете, че монументът е изоставен и се руши. Най-вероятно сте забелязали и, че в последно време често се говори за него, а връх Бузлуджа е атакуван от професионални фотографи, продуценти, архитекти и от обикновени любопитни туристи от цял свят. Защо? Всеки търси нещо.. различно, специално, мистично, призрачно или просто иска да го види.

Построен с мисия за величие, днес Бузлуджа е асоциация на разруха. Винаги съм знаела, че хората обичат да рушат. Правят го по различни причини - от бедност, от омраза, за справедливост или просто за удоволствие. На мен лично, страстта към разрушение ми е чужда, тревожи ме и дори ме плаши.. 

Това са емоциите, които ме завладяват и при вида на монумента Бузлуджа. Усещането за апокалипсис е толкова силно, че те поглъща стремглаво. Ефектът вероятно се засилва от сивия и мъглив ден на нашето посещение. Така ли ще изглежда светът ни, когато нас вече ни няма, защото сме го разрушили бавно и методично? През мъглата и оголената арматура проникват лъчи, които като прожектори осветяват сцена на пълна разруха.. разбит бетон, изкъртени плочи, останки от пурпурни тапети.. вода капе от всякъде и образува кръгове в краката ти, рисувайки спирали на времето.

Откривам стари снимки на паметника от дните му на слава и величие. Гледам сградата пред мен и в ума ми се блъскат картини от преди и сега. От красивия купол е останала единствено централната мозайка - и си спомням разказа на архитекта как са я правили – хора, качени на скелета, легнали по гръб, редят камъче до камъче. Сега призивът за съединение звучи толкова зловещо и с присмех към вложения човешки труд и енергия.

Коридорът, който обикаля залата, създава усещане за негатив – вместо старите кадри на бели мраморни коридори, окъпани от светлината на огромни прозорци, откриваш тъмни катакомби с дупки вместо стъкла, като извадени очи. По стените – следи от олющени мозайки, а по бетона личат контурите, които някой е рисувал преди да подреди с много внимание 550 кв.м. цветни късчета!

Сещам се за източната философия, според която е важен процесът на създаване, без значение каква ще е съдбата на творбата или оценката за нея. Питам се, дали човекът, който е вложил енергията си в тази мозайка е философ по душа или ще го заболи от съдбата й?

Тръгвам си с тъжни мисли.. Обръщам се към скелета на отминалото величие и погледът ми попада на графита над входа ‘’[Never] Forget Your Past’’. Това ли е съдбата на нашето 'преди'? На всичко, което сме създали и с което сме живяли? Вълнували сме се, будело ни е нощем, било е част от ежедневието ни, от него е зависило бъдещето ни? Трябва ли да го разрушим, за да отворим път на новото? Ако забравим, ще живеем ли по-добре? 

Благодаря, COMMUNISM TOURS IN BULGARIA за вълнуващия ден до паметника Бузлуджа. 

Повече за монумента можете да намерите тук.

Автор: Елица Лозанова I Снимки: eLights photography & Google I Публикувано в Life Tasting Blog