сряда, 12 август 2015 г.

Once upon a time... на Иракли | Photo Stories


От няколко години насам ходенето на къмпинг стана изключително модерно. Хора, които до преди няколко лета ходеха само по 5 звездни хотели в Анталия, сега се снабдиха с палатки и атакуваха Градина. Миналата година изчетох доста статии за така наречените пишман къмпингари, но този пост не е за тях... тази мода просто стана повод със сестра ми да си спомним морето от нашето детство...
На къмпинг с майка и татко. На най- красивото място по нашето Черноморие Иракли...10 години подред. Снимките, които успяхме да изровим, са толкова малко и с такова лошо качество, но пазят безценен спомен.
 
 

Иракли всъщност не беше къмпинг- там дори беше забранено да се опъват палатки. Нямаше ток, вода, тоалетни, от чиято хигиена да се оплачеш. Там всичко си носехме или си правехме сами. Нощем чувахме костенурки и таралежи да минават покрай палатката, а една сутрин стадо диви прасета едва не ни отнесе лагера.
Другите палатки не се виждаха, всички бяха пръснати из гората на такова разстояние, че хем се чувстваш сам, хем знаеш че са някъде там.

 

Родителите ни ни създаваха един малък летен дом с всички екстри, където си готвехме, четяхме, играехме, а вечер дълго седяхме край огъня и гледахме звездите. Най- звездното небе, което някога изобщо съм виждала! На Иракли за пръв път видях Млечния път. Там за пръв път видях и плуващи делфини.

На Иракли нямаше барове с модерни имена, но пък го имаше Барчето! В най- далечната част на плажа при детските лагери и ние го посещавахме задължително няколко пъти по време на престоя си. Обличахме си най- хубавите фланелки и минавахме дългия път по пясъка, за да стигнем до малкото кътче цивилизация на къмпинга. И сега си спомням разбитите плочки на терасата му и вкуса на онази кока кола...
 

Споменът за това време и място е толкова специален, че 20 години след това въпреки многото възможности никога не съм се връщала. Сякаш не смея да го погледна с очите на възрастен. Може би след време ще заведа моят малък син там, за да му го покажа. Ще минем по онзи баир, по прашния път, през бадемовата горичка и ще погледнем морето от онази поляна там на високото. Най- синьото море! Това от моето детство.


Автор: Валентина Лозанова I Снимки: личен архив I Публикувано в Life Tasting Blog

2 коментара:


  1. Валентина, не се познаваме, но много ти БЛАГОДАРЯ за този материал. Аз също съм дете на родители, които бяха къмпингари по времено на соца. Успяла си да предадеш очарованието, носталгията и топлината, които носи този спомен. Трогна ме до сълзи.

    ОтговорИзтриване
  2. Много се радвам Зорница! Признавам и аз си поплаквах докато го писах:) Този спомен е прекрасен подарък, който родителите да оставят на децата си- чудесно е че и ти си го получила.

    ОтговорИзтриване